Октомври 13, цяла година откакто те чакахме, а ти не дойде, за първи път просто не дойде. Проклет 13-ти Октомври – мъчително повторение на онзи ужасяващо тих и празен ден от Октомври, когато ти не дойде, а в сърцето ми имаше и все още има една особена тягостна тревога, лошо тежко и непримиро усещане, че нещо не е наред.
И не беше наред. И все още не е.
Няма те, Ети, а боли и не минава и тежкия тих ужас е още осезаем.
Иска ми се днес в мен да имаше по-скоро някакъв светъл позитивен спомен. Но е твърде жестоко и ужасът от мисълта, че те няма и не си заслужила с нищо такава тежка съдба не стихва.
Никога няма да те забравя, Ети, ще помня твоя удивителен смях. Още го търся и се обръщам да го чуя, а тишината пронизва.
Етинко, ти си магия, все още си удивителен и заразяващ смях, който ще нося с непримиримо сърце. Помня, всичко ще помня, завинаги. Мир и светлина на душата ти, моя мила безценна приятелко.