Айде през деня съм заета с работа, децата, да сготвя, да отида до някъде… една идея по-лесно е. Освен ако не те видя някъде. Руса коса, малка раница, лека походка, с която не бързаш за никъде. Тогава също боли ужасно. Или като чуя съвсем ясно гласа ти и най-вече тази напевна интонация, която има той: „Юхууу, какво става, госпожо съседке?“. Или като чуя любимата ти песен по радиото. Или когато ми излезе „спомен“ с теб във фейсбук…Но тогава някак успявам, е не винаги, но в повечето случаи, да преглътна буцата, да изтрия бързо сълзите и да продължа да изглеждам що-годе нормално, защото съм на каса в магазин, или навън, или с децата и гледам да се стегна.
Но виж, нощите… Нощем вече няма какво да спре нито сълзите, нито сънищата, нито спомените. Хващам се, че все още не осъзнавам истински, че реално аз повече няма да те докосна, няма да те прегърна, няма да чуя гласа ти. Това ме смазва. Чувство на тотална тъмнина, на край. Чувството е точно обратното на онова, което изпитах сутринта на 15-ти октомври. Никога досега не бях изпитвала подобно нещо в живота си. Вече трети ден те нямаше, когато ми се обадиха да кажат, че има информация, че си открита в отделението по Неврохирургия в Пирогов. Оставих телефона, защото ме заля такава вълна на еуфория, че тялото ми не можа да се справи с нея. От гърлото ми излизаха стонове, някаква странна смес от неописуема радост и притеснение какво следва оттук нататък. Може би повече от половин час не можах да се овладея. С ръка на сърцето, по-щастлива не съм се чувствала никога. Радвах се като малко дете, че си в болница, представяш ли си? Но ЖИВА.
Оказа се грешка. Административна грешка. Когато паднахме от там където тази грешка ни беше качила, болеше двойно.
Мисълта ми е, Ети, че става все по-трудно с времето и засега то даже нищо не лекува. Само като ти пиша, и като чета останалите писма, малко ми олеква.
Имаш страхотни приятели и семейство.
От госпожа съседка