Еви, Еви… винаги започвах разговора аз. – Какво става бе, Бухи?- отговаряше ти. И се започваше смехът. Къде и с кого съм бил снощи, колко се е изпило, как едвам съм станал за работа сутринта. Ти се смееше на всичко и искаше да знаеш още и още. Бяха ти интересни дори най-малките детайли, любопитството ти към живота нямаше граници. Не пропускаше възможност да ме измайтапиш по твоя си начин- „страшен хит си, Бухи“ „ох, че си…“, „не мога с теб“, „Бухчо, много си смешен“, „Я се стегни малко!“ и още стотици изрази, които бяха типични само за теб. Ако случайно пропуснех да те потърся няколко дни, винаги се включваше първа: „Валчо, къде си, бе? Нещо ми се губиш“, след което трябваше да зарежа каквато и работа да съм захванал и да наваксаме пропуснатото.
Чакам те да пишеш от 1 месец… или вече е повече?! Не знам, но ми се струва цяла вечност. Искам да ти разкажа как е минал уикенда ми, какво съм правил с моя Валчо, за когото не пропускаше да ме питаш. Искам да знаеш, че едни от най-ценните съвети, които съм получавал за моето дете са от теб. Под зоркия ти и критичен поглед- аз станах по-добър баща, по-осъзнат и взискателен към самия себе си родител, по-готов да се справя с тази трудна задача. Накрая на разговора, винаги пращах целувки на твоя Марти (или малкият Евгени, както го наричах аз.), а ти винаги се усмихваше и питаше дали наистина толкова прилича на теб, сякаш не знаеш, че е твое умалено копие… Също искам да знаеш, че не познавам много майки, които да имат твоята енергия и да се грижат така всеотдайно за децата си. „За мен детето е най-важно!“- казвала си го стотици пъти. Чувал съм го и от други хора, но за разлика от повечето- ти наистина го мислеше и изпълваше тези думи със съдържание.
Мога да напиша толкова много за теб- за това как сме се запознали, колко много сме се смяли за какво ли не… и за това как сме се карали, защото ти така и не ми спести никога нищо. Ти беше моето „криво огледало“, и макар да знаеше, че не обичам да ме критикуват- винаги го правеше, без да ти мигне окото. Дори в редките случаи, когато не си била права и не съм го заслужавал- ти никога не падаше по гръб. Намираше начин да се извиниш, по твоя си начин- без дефакто да го изречеш. Но знаеш ли… аз всъщност никога не съм ти се сърдил наистина.
Мога да пиша за стотиците кафета, обяди, излизания. За „Групата на Шаро“- Поли, Лора, Мая, Влади, нашият „син“ Пепи, Йори, Ицовците, Свет, Вики… и другите, които пропускам. Толкова истории, толкова смях, такива колоритни хора. Само че ти винаги знаеше как да си център на внимание, знаеше как да изпъкнеш между всичките тези образи и го правеше с такъв финес, че никой никога нямаше нищо против това. Нямаше тема, по която да нямаш мнение, и то винаги беше компетентно. Нямаше място, където някой да е ходил и ти също да не си била. Нямаше бар или ресторант, за който да нямаш поне една история, която ние да изслушаме с интерес.
Толкова спомени, толкова разговори, толкова споделени моменти. Дано съм успял да ти кажа, че ти правеше живота ми по-пъстър, по-цветен, по-забавен и усмихнат. И дано удоволствието от това да си комуникираме да е било взаимно… вярвам, че е така. Вярвам също, че сега четеш тези редове и се усмихваш- там някъде в безкрая. Един ден пак ще си говорим, пак ще се смеем и пак ще си споделяме. Обещай ми да ме чакаш… а аз обещавам да не се бавя твърде много. А дотогава… дотогава ми позволи да не говоря за теб в минало време!
Прегръщам те!
Твой Бухи