-Извинявай, а ти не си ли от нашия блок?
Обърнах се и видях ухилено русо момиче, с бебешка количка и чаша кафе в ръката. Никога не я бях виждала.
-Ами не знам, кой е вашия блок?
…..
Това беше деня, в който се запознахме. Помниш, нали? Сигурна съм, че помниш, любима моя Ети. Обсъждали сме го толкова пъти. Как сме се омъжили в разстояние от две седмици и никоя от нас не е разбрала за сватбата на другата, защото не сме се познавали, нищо че живеем в един блок. Шест години по-късно не мога да си намеря място, че не разбрах, че не видях, че не усетих, че твоят „младоженец“ не е човешко същество.
Всяка сутрин съм щастлива около три секунди. Това е времето, в което връзките в мозъка ми още спят и ми минава мисълта, че тази нощ съм сънувала най-ужасния кошмар, който съм имала. После, след тези три секунди, гнусната истина се лепва на гърлото ми и стои там цял ден. Стиска ме когато се усмихвам, стиска ме когато плача, когато ям, когато работя, защото ти си навсякъде с мен.
Чувам гласа ти, с неговата си интонация; виждам как винаги говориш през усмивка, как винаги си насреща да помогнеш, да изслушаш, или просто да обсъдим някого, както правят приятелките.
Помниш ли, как паднах с колелото, на равно, направих „човка“ и си счупих ръката. Звъннах ти да дойдеш да ме откараш до болницата. Чаках те половин час в локалното, умирах от болка. Най-накрая ти дойде, аз те попитах – „Защо се забави толкова?“, а ти каза; „Ама аз да не съм ти линейка?!“ Колко се смяхме тогава! Обаче не беше права. Всъщност ти винаги идваше, когато приятел има нужда от теб, винаги помагаше, винаги се интересуваше от другите. Ти си любов, грижа, състрадание, съпреживяна емоция.
Помниш ли, когато ми звънна и искаше да копирам твой диск на компютъра вкъщи? Казах ти, „Качвай се, вкъщи съм“. Ти се качи…но не беше взела диска. И пак колко смях падна тогава, как ти казвах, че си любимата ми шматка.
Помниш ли, как се смяхме на верандата в Гърция? На изречението: „Къде е гъбката?“
Помниш ли, как се смяхме на онази тренировка, от която не разбрахме нищо и не изпълнихме нищо правилно? Как ни се караха, но колко щастливи бяхме с теб тогава.
Помниш ли, как понякога ти давах някой буркан със супа, когато готвех в промишлени количества и ти винаги ми пращаше снимка как ядеш?
Помниш ли как те беше подстригал някакъв некадърник и ти много се радваше, докато не те снимах отзад и не ти показах снимката? Беше те подстригал малко по-добре от колкото би те подстригал най-малкият ми син. Беше бясна, но после отново много се смяхме.
Помниш ли как веднъж те помолих да вземеш този същия ми син от градина. Ти беше с колелото – качи го на рамката и така се прибрахте. Той толкова те обича.
Помниш ли, помниш ли, помниш ли Ети?
Ще помня само хубавите ни моменти, за радост имаме стотици такива. Ще помня усмивката, гласа ти, очите ти, ръцете ти; ще помня вярата ти, непримиримостта ти, силния ти характер, волята ти, любовта ти, съпричастността ти.
А ти помни едно – оставила си страшно много любов в хората, които те обичаме. Дори не можеш да си представиш колко! Ти си в нашите усмивки, в нашите сърца, в нашите погледи; ти живееш в нас, с нас и чрез нас.
Един ден ще се срещнем и ще си говорим дълго, поне няколко денонощия.
От твоята Черна Пантерка